Въпросът на аукционера се отново завъртя във въздуха, но никой не отговаряше. Лая стоеше безмълвна, прикована от погледите. Нямаше смисъл в опити за бягство — тялото ѝ беше замръзнало, сякаш в стъклен капан. Всяка секунда преминаваше безкрайно, празната ѝ душа наблюдаваше тълпата, а сърцето ѝ— ако все още имаше такова— биеше в ритъм, далеч от реалността.
„Чувам ли 25 цента?“ повтори аукционерът, но годините напряжение и натрупана горчивина бяха обратно на стоки от типа, които предлагаха.
„Това не е психологически експеримент, старче“, изсъска един мъж с червеникав мустак отзад. „Купувате мебел, а не призрак.“
„Чувам ли 50 цента?“ гласът на аукционера стана почти отчаян. Той сякаш се опитваше да извлече нещо от пустинната дюна, която вече изпълваше сцената.
И в този момент, изненадващо, настъпи мълчание. Вратата на магазина се отвори, и на прага се появи мъж с широки рамене. Бозаво кремаво яке, прашен шапка и ботуши, които бяха мизерни, но имаше нещо в присъствието му, което за момент успя да спре дъха на тълпата.
„Стига толкова!“ каза той с различен акцент, който завладя вниманието на всички. „Аз ще я взема!“
Един миг на неразбиране се разнесе през площада. Очите на тълпата се приковаха към непознатия. Той вероятно не знаеше какво точно твърдеше. Беше висок и мургав, а в ръката си държеше дълъг свитък на парашут.
„Какъв е проблемът?“ попита силно, виждайки реакцията на мъжете пред него. „Тази малка е на аукцион. Означава, че е свободна стока.“ Аукционерът вдигна вежди. Остатъка от тълпата говореше оживено.
„Знаете какво имам предвид; шегувате ли се?“ скочи фермер в предната редица. „Тя е просяк и никога няма да бъде нищо друго освен това!“
Мъжът с шапката се усмихна, но не с добра воля. „Това, което казвате, е признак на слабост. Обърнете внимание на това дете! Виждате ли нея?Тя е боец! Тя е по-силна, отколкото можете да си представите!“
Лая чувстваше как тялото ѝ трепери, коленете ѝ бяха готови да се свлекат. Но гласът му— той заливаше ушите ѝ като подмладяващ дъжд.
„Давам ви две стотинки!“ изрече мъжът, наблюдавайки заседналия аукционер, сякаш вече знаеше отговора.
„Сигурен ли сте?“ попита аукционерът неуверено. Ситуацията му се струваше толкова странна.
„Напълно. Вижте, отдавна ли искате да сте богат? Какво ще кажете за трудолюбивка, каквато направо ще поддържа вашия дом да блести? Не позволявайте да я изпуснете!“
Разговорът стана все по-напрегнат, а мъжът с десетките натрупани среди на лицето си не спираше. „Мога да я взема за 500 стотинки. Кой друг? Няма друг, нали?“
Тълпата изригна в смях, неверие и в мълчание, но Лая вече не усещаше дори присъствието им. Вниманието ѝ беше изцяло под властта на мъжа с шапката. Сърцето ѝ стана по-леко, като че ли за миг, сякаш искаше да запее.
„Искам да видя очите ѝ, казва се, че имам ногти, но много от тях не мога да се видят, все пак…“
„Стига без глупости! Тя никога не е опитвала каквото и да било. Знаем, че е просто един пакет от проблеми!“
„Казвам ви: вземете я! Вземете я и ще имате демонстратор за своята собственост!“
Аукционерът примигна, на лицето му израз на раздвоение. „Чувам 500 стотинки за Лая Грейс, нали?“
„400!“ отвърна мъжът. „Дайте ми само момиченцето; давате ми пари за нея и тя ще бъде спечелила много повече!“
В търсене на бързо решение, аукционерът предположи: „Ще ядам дори 600 стотинки, нали?!“
„680! Не се опитвайте с мен.“
Това объркване на търговията продължи, докато накрая и последния факт се потвърди.
„И продаден! Момичето Лая Грейс за 680 стотинки!“
Тълпата, потопена в недоумение, се разпръсна. Аукционът свърши, но съдбата на момичето тепърва трябваше да бъде решена. Мъжът с шапката, потвърдил цената с бясна решителност, стъпи напред, за да я вземе.
Лая стоеше все така вцепенена, но в очите ѝ светеше лъч надежда. Онзи, който я залагаше, я заслужаваше. Той я приближи до себе си, а отвън падаше златистата светлина на залеза. Един нов свят блещукаше. Ново начало.