Лятна нощ в Малта
Слънцето вече навлизаше в хоризонта, рисувайки небето в оттенъци на оранжево и розово. На около мен ароматът на соления морски въздух се смесваше с мириса на бъзови хлябове и прясно приготвено желе. Не можех да повярвам, че на 67 години, след година на тъга и самота, стоя тук, в Малта, готова да кажа „да“ на всичко.
„Да на приключението!“ – бях си обещала. Но в момента, в който погледнах надолу по улицата, където Дейвид се отдалечаваше с решителна стъпка, ми се стори, че изборът ми да го последвам е още по-важен.
С всяка крачка сърцето ми забивало по-бързо. Защо учудващо ме привлича този мъж? Нямах представа. Беше само вдовец, със сребристи коси и очи, които светеха, когато говореше. Но интересът му ми напомняше, че животът е още далеч от приключен.
„Дейвид! Почакай!“ – извиках, гласът ми трепереше. Той се обърна и усмивката му освети лицето му.
„Какво става, Лиза?“ – попита той.
„Не знам… просто искам да ти кажа, че не съм готова да се сбогувам още,“ отговорих, дъхът ми се ускорил.
„Е, какво ще кажеш да се разходим още малко? Имам място, което трябва да ти покажа,“ каза той, и в погледа му видях онова детско вълнение, което ме накара да се усмихна.
След няколко минути, стигнахме до малък площад, осветен от трепкащи лампи, където музика изпълваше въздуха. Няколко млади танцьори се събираха около фонтан, където водата пръскаше като цветна дъга.
„Тук идвах с жена ми,“ каза Дейвид тихо. „Тя обичаше да танцува.“
Замръзнах. „Разкажи ми за нея,“ поисках, а той изглеждаше колеблив.
„Беше чудесна. Всеки миг с нея беше малко чудо. А сега, без нея, този площад е просто ресторант за малки хапки.“
Сетивата ми се нажежаваха. Странно беше да слушам как спомени, изпълнени с болезнена носталгия, оживяват на фона на ритъма на весела музика.
„Да ли имаш още спомени, които искаш да споделиш?“ попитах, но той само се усмихна тъжно.
„Може би един ден, но днес е нашият ден.“
Танцувахме под светлината на звездите, а сърцето ми биеше в ритъм с музиката. С усмивка, емоции и прилив на свобода, се почувствах така, сякаш се връщах назад във времето. Бях забравила какво е да се наслаждаваш на момента.
На следващия ден, след закуска на терасата с изглед към морето, Дейвид ме покани да посетим Гозо.
„Треба да видиш простора там, лицето на Малта! Има магия в камъните и историята,“ каза той, поглеждайки към мен с надежда.
„Да!“ бях готова да го последвам отново. Следобедът мина толкова бързо, че дори не осъзнавах колко време е минало. След слизането от ферибота, се впуснахме в изследване на новите места, емоции и спомени, заедно.
Но след вечерята, когато мирисът на морските дарове се разпространи по улиците, всичко взриви. Дейвид получи обаждане.
„Само за минута,“ каза той и стана. Времето минаваше. Страхът ме побъркваше. Какво се случва?
С всяка изминала минута, чувствах как нещо в мен се смалява. Затворих очи, а когато ги отворих, му се стори, че всичко върви наопаки. Реших да проверя.
Докато минавах покрай кухнята, чух гласовете им – слаб, но поразяващ. Дейвид и друга жена.
„Това е нещо, което трябваше да направя преди години, но не можех,“ казваше той.
Бях безмълвна, сякаш светът около мен се разпадна. Защо излъга, Дейвид? Защо? На лицето ми се заиграваха сълзи, но реших да остана неподвижна, да не се предам на разочарованието.
Исках да вляза, но онова малко вълнение, което ме беше подтикнуло да кажа „да“ още веднъж, ми напомни, че приключенията невинаги приключват с опит.
Накрая, с подтиснати чувства и обидена от действителността, се обърнах и бързо напуснах ресторанта.
Светът около мен се оказа неопределен и несигурен, но след всеки удар на сърцето ми осъзнавах, че не мога да оставя живота си да бъде пречупен от чужди решения и спомени.
На сутринта на заминаването си, чувствах дълбока тъга, но и облекчение. Сложих багажа си и погледнах през прозореца.
Дейвид не дойде. Не знаех какво да очаквам, но в подсъзнанието си знаех, че трябва да продължа напред. За първи път, казването на „да“ дори когато всичко изглежда тъй неясно и несигурно, не е само за отношения – това е и за мен.
Лиза, кой знае? Може би щастливите вълнения идват, когато най-малко очакваш. Приключението не свършва тук. Тогава, както сами решения за по-нататъшното ми пътуване, имаше единствена дума, заключена в сърцето ми… „дӑ“. С надежда, започнах новото си пътешествие.