Меденият месец на ужаса
Светлината на екрана проблесна и сърцето ми заби в гърдите. Не можех да се забавя — ако не действам бързо, може да е твърде късно. Чух отново гласовете на Лукас и семейството му, но сега те бяха далеч от мен. Изведнъж цялото ми внимание беше съсредоточено върху комуникатора. Щеше ли да успея да се свържа с баща си?
„Изпрати ми координатите!” – прошепнах на себе си, докато се опитвах да си спомня как се работеше с устройството. Баща ми ме беше инструктирал, но тревогата ми почти заличи всяка мисъл. Изведнъж екранът ми показа сигнал. Опитах се да се успокоя.
Досега планът на Лукас беше в ход, а аз бях просто част от схемата му. Страхът ми беше като лед в стомаха — не можех да го преглътна. Вероятно вече бе късно, но всички притеснения трябваше да отидат на заден план. Нямах нужда само от спасяване, а и от доказателства, потвърждаващи ужасяващия план. Чух стъпки, приближаващи се към вратата.
„Къде си?!” – прескочи тялото ми, докато вратата рязко се отвори. Лукас стоеше на прага. Лицето му бе бледо, а устните му — стегнати. „Какво правиш тук?” – попита той.
Приближих се към стената, опитвайки се да скълча телефона зад себе си. Лицето на Лукас се изкриви в гняв. „Какво не е наред, Никол?” – гласът му трепереше, а безпокойството му се промъкна сред думите.
„Сигурно не е нищо,” – успях да отговоря, сякаш нищо подозрително не ставаше. Държах дъха си, много по-добре да не му дам причина да се усъмни. „Просто…исках малко време сама.”
Той се усмихна, но усмивката му беше ледена. „Знаеш ли, имам нужда от теб. Развлеченията на горната палуба ме чакат.” Сигналът от комуникатора все още беше активен. Няколко бързи мисли преминаха през главата ми. Мога ли да му се доверя?
>„Не мога да му се доверя,” – казах си.
Лукас наведе глава и обърна внимание на нещо зад мен. Задържах дъха си. Вярвах, че в момента сме сами, но гласовете отдолу бяха опасно близо. Корабът се поклащаше. Напрегнах се. Моята информация беше единствената ми надежда.
„Хайде!” – извика той рязко и ме хвана за ръката. „Всичко е готово, трябва да тръгваме.”
Забелязах, че погледът му проблясва от истинска комбинация на ужас и желание. „Не искам да пропусна нищо,” – продължаваше той. „Няма какво да те притеснява.”
В тази секунди осъзнах колко лесно можеше да ме убедят — дори и страхът се превърна в съмнителен привкус. Лицето на Лукас не спря да се уголемява и страхът ще струваше много по-висока цена от апетита за бягство. Стиснах го по-силно.
„Да… добре, нека отидем!” – казах с фалшив оптимизъм, използвайки всеки инстинкт, за да потискам паниката себе си и да се уверя, че не подозират нещо.
В момента, когато се качихме горе, всичко около мен шумеше. Гласовете на екипажа и шумът от морето бяха несравними, а небето започна да се захласва в размазана багра на мрака. Настъпи буря. Отначало не разбирах какво се случва. Яхтата беше идеалното укритие, но ние бяхме на ръба на нещо безумно.
„Какво правите тук?” – внезапно се чу глас от екипажа. Спокойствието на моряците, които подготвяха всичко, беше осезаемо. Устата на Лукас се сви, но той се опита да се усмихне.
„Нищо, просто се насочваме към вечеря. Съпротивлявайте се на бурята и ако има нещо, ние ще се справим с него.”
„Вие двамата трябва да престанете с тези шеги,” – подхвърли моряка и се насочи към крайщата на палубата. Сенките на чувството отново завладяха всичко. Всички симпатии на екипажа не трябваше да тръгват под съмнение. Тъкмо се обърнах, когато Лукас ме отряза.
„Не казвай нищо, просто върви с мен,” – прошепна той.
Когато се приближихме към ръба на яхтата, времето се удължи. Вълните бяха все по-високи, пръскането от водата рязко подчертаваше действителността на ситуацията. Докато светлината на морето убиваше моята надежда, наумедно реших да действам.
„Не мога да го направя,” – казах напрегнато.
Лукас ми се стори като различен човек. „Какво имаш предвид?” Събрах смелост.
„Планираш убийство. Не мога да стоя спокойно.”
Лицето му се изкриви от гняв. „Стига, Никол! Не се намесвай в това!!!”
Тогава емоцията в мен избухна. Сигналът от комуникатора трептеше в главата ми. „Какъв е твоят план?”
В този момент всичко около нас потъна в мрак. Изгледах за последно небето, преди да реша.
„Спри, Лука!” – извиках. „Спри веднага!”
А после се случи. Кракът ми беше подхлъзнат. Останах на ръба на палубата, наблюдавайки неговото лице, как се изкривява от паника и гняв, а вятърът изглези да изкарва всеки идеал за живот и накрая…
Бутнах го.
Светът потъна в мрак, защото Лукас падна зад борда. Тъй като яхтата продължаваше да пътува, всичко в мен се стегна. Инстинктивно провиквах името му, но гласът ми се изгуби в нежната буря. С всеки дъх, страхът се опитваше да надделее, но в същото време — свобода.
Знаех, че не мога да оставя това така. Изперках през ума си—сигналът. Обадих се на баща ми, който вече знаеше. Бурята наближаваше, но сега знаех, че не е нужно да чета своя живот в страхa, а в истината. Сигналът ще е моето доказателство за ужасяващия план.
Какво да е следващото ми действие? Заключването или спасението? Зад борда — тъмната бездна и Лукас. Изправих се. Време бе да се опълча на бурята, а не да потъна.