Тайните, скрити под матрака
— Не мога да повярвам, че отново заспах без да се страхувам, — изрече Леонардо с облегчение, докато се заглеждаше през прозореца, наблюдавайки плискащите се вълни на океана. Беше странно как само за няколко нощи сънът му започна да се подобрява, благодарение на Лучия. Но зад тази радост се криеше нещо злокобно.
Тя се бе опитала да изчисти ума му от мъглата на съмненията, но не искаше да признае, че собственият ѝ живот започва да се заплита с неговия. Измамата просто растеше, обгръщайки и двамата в шеметна реалност, в която никой не можеше да остави втори шанс.
— Утре ще тръгна, — заяви Лучия, решително, сякаш сама се опитваше да се увери в това. — Мисля, че имам достатъчно информация. Няма нужда да оставам.
— Обичаш ли работата си? — попита Леонардо, като не спираше да я наблюдава. — Или просто бягаш от нещо?
Тя го погледна, без да знае как да отговори. Знаеше, че страда от безсъние, но не искаше да отваря старата рана, свързана с Валерия Монтанес. Никога не се бяха срещали, но историята ѝ бе известна на мнозина – куражът ѝ, трагедията, всяка детайлна частица от нея
— Всъщност, това не е работата, а хората, които й стоят за изненада, — отговори тя и усети как сърцето ѝ заблъска в гърдите. — Аз съм само наета.
— Не си само наета. Ти си свидетел на нещо, което може да е шумно, но и опасно.
Леонардо стъпи към нея, добавяйки още драма в напрегнатия момент. След миг тишина, Лучия реши, че е крайно време да разчисти и своя хаос.
— Знаех за „Солусиoнес Атлас“, — изрече, потискайки чувството за собствена уязвимост. — Сигурно знаеш, че бях част от операция, свързана с тях.
Лицето на Леонардо обаче остана невъзмутимо.
— Няма значение. Приемам, че нямаш как да знаеш. Много хора бягат от миналото си. Но твоето е различно. Ти знаеш какво е да оставиш всичко зад себе си.
Тя се изправи, чувствайки как подмяната на темата я поставя в още по-неудобна ситуация.
— Просто не питай. Вече не съм Валерия, нито се интересувам от „Атлас“. Спряха ги, и дори не съм сигурна как и защо… — думите ѝ прекъснаха. Погледът на Леонардо я пронизваше, изваждайки я от собствения ѝ свят на хипотетични страхове.
Те не пропуснаха да забележат как са изсъхнали сълзите ѝ, как страстта и опустошението на миналото ѝ се мъчеха да се борят помежду си.
Нарушената свобода
След като вратите на резиденцията бяха заключени, и двамата се оказаха подложени на наблюдение, Леонардо стана още по-неприветлив. Най-накрая реши да проведе разговор с Артуро — брат му, който
често бе бил в услуга на „Атлас“.
Срещата с Артуро беше неустоима, имаше само няколко часа до идването му. Леонардо непрекъснато се колебаеше между страх и гняв, притискащ парчето картон в ръка. Разбира се, и Лучия знаеше, че всичко, в което внезапно се заплита, е част от сложен и опасен сценарий.
Когато той влезе, притиснал устни, погледът му беше проницателен.
— Как да избягаме от този ад? — обърна се Леонардо, споделяйки своето безсилие.
— Единственото, което ни остава, е да знаем какво точно имаш в матрака, — подчерта Артуро, докато крачеше нагоре-надолу. — А всеки един момент е важен.
Шумното раздвижване от врата на хола отекна в тишината. Лучия погледна двете мъже. Тя се страхуваше.
— Знаеш ли какво значи да имаш врагове, Леонардо? Понякога те не идват сами. —
Двамата спряха. Леонардо знаеше, че за разлика от много проблеми, тук не ставаше въпрос само за бизнес или конкуренция. Просто не можеше.
— Ако решим да се разберем, тези устройства в матрака трябва да бъдат унищожени. —
Тишината стана гъста, като слонова кост. Замръзнала е на места и само звуците на дишането им нарушаваха всеобщото мракобесие.
Очакването на бурята
След дълга и мъчителна нощ, Леонардо осъзна, че сънят му вече не е само загуба на време, а бягство от реалността. Умът му витаеше в тотален хаос. По-късно, като в мъгла, му се яви сянка – мъжът с маската. Някой му шептеше. Някой, който знаеше.
— Не мога да оставя нещата така, — поддаде се на инстинкта, събуждайки се от ужас.
След като стаята и дома му станаха задушаващи, той се оказа по-добре подреден под доминиращото влияние на страх. Леонардо напусна кабинета си, осъзнавайки, че е взел решение, дори преди да е мислил за него.
Денят настъпи. Сърцето му притрепери, когато видя Лучия в кухнята, заета с подготовка на закуска.
— Мисля, че можем да влезем в кризата по друг начин, — каза той.
— И как възнамеряваш да го направиш? — запита тя, без да си дава сметка колко е важно за нея този разговор.
— Ще се справим с нашите демони, помагайки на другите да стоят на разстояние от тях. Но първо, трябва да се освобождаваме от „Атлас“. —
Тя се усмихна за момент и след това поклати глава. Знаеше, че планът е необходим, но те бяха в затруднено положение и скоро отново щяха да се борят. Все още не знаеха колко дълго ще останат в Бока дел Рио, но надеждата им за справедливост никога не ще угасне.
Сега всичко зависеше от техния следващ ход. Леонардо наблюдаваше как Лучия напуска кухнята, разтреперена от тревога и различно чувство на съпричастност. И все пак, в крайна сметка, той събра смелост да направи това, което беше страхотно, в миговете на тъга и хибридност на съдбата.
Той погледна през прозореца. Дните обаче не са винаги разказани по точен начин. Град Бока дел Рио очакваше нова буря.