Климатикът издаде още един глух стон, а топлият въздух се изкачваше към тавана, където старите кристални полилеи дразнеха сетивата ми с отразяващата си светлина. Бях уверена, че веднага щом семейството на Марк пристигне, те ще се сблъскат с неочакваното, за което все още не знаеха.
Никой не очакваше събота, а с нея и шоуто, което планирах. Къщата, в която бяхме намерили място, можеше да изглежда като низ от изоставени постройки на фона на забързания Бургас. Но тя беше нашата крепост, място, което с Марк бяхме направили уютно, с ваши ръце преобразявахме пустото пространство в дом. Избелени стени, стари мебели, но с нашия собствен стил, нашето собствено изкуство, нашето лично щастие.
Всякакви опити на Марта да ми причини мъчение, се наклоняваха към вместо унижение, тя се обуркваше. Някой ден бих искала да й покажа моята скромна лудост. Пригответе си за крайно зрелище!
В деня на събитието, облаците бяха натрупани и небето излезе мрачно, но в мен имаше искрица надежда. Усмивка крадеше от ъглите на устата ми, докато наблюдавах как Марк качва жените и мъжете в колата. „Скъпа, как я познаваш измамницата?“ мълвеше дядо, един от чичовците, смутен от антуража на майка му.
Погледите ми се срещнаха с погледите на близките ни. Бяха насядали по паркинга, храбрите и упрекващи мерцедеси и той с присмех. Всички бяха там, объркани и разочаровани.
Но каква беше изненадата им? Когато влязоха в къщата, всеки един от тях зяпна като зомби, пред които предизвиквах яростно желание и замаяност. Не можех да повярвам, собственото им подценяване ще направи нашето пространство бляскаво. „Тук, вижте!“ извиках, посочвайки наредените стени, цветя, всичко. Сложих размразена храна и свещи, кифли и сладки изкушения, които бях приготвила с любов.
Марта обаче не разбра колко ниско е паднала, тъй като побледня. Съпругът ми влезе след нея, който на свой ред мълчеше, притиснат между страха и срама. „Не можеш да си удариш ногата в гнилото ухо!“ прошепна той.
“Разгледайте, разгледайте!”
извиках отново, усещайки как гласът ми затрепери. Това бяха моментите, за които мечтаех. Чувствах как гърдите ми се разширяват, любопитство и мизерност треперят около нас, както огънят, горящ в печката. Задължи ни други да се хвалят.
Марта отвори уста, но от нея излязоха само шепот и израз на обида. Тя се надигна и се направи да напусне, но аз я спрях. „Не, не, г-жо,“ казах, избутвайки я в ъгъла на стаята. „Родината иска да те види.“ Мразеше и уважаваше. Уважаваше не на мен, а на техния собствен срам.
Подигравките започнаха. Всеки от тях стана, за да се погледнат. В късното лятно следобедно слънце блестеше, а миризмата на печени ястия и нещо по-необикновено изпълваше сигурността на стаята. Спрях се до масата, на която висяха унизени схеми и смешни бележки с показалки за мен, от обидите предварително подготовлени от Марта. Не можех да спра да се усмихвам.
Марта, гневна, но не можеше да се обърне. Бавните движения на другите ѝ членове запрещаваха стреса й. Той събуждаше желанието и нежността у мен, докато наблюдавах как заспалите му коментари подскачат в тялото му. „Ти наистина ли не знаеш?“ запитах, опитвайки се да не се смея.
“Никога няма да мога да те намеря,” напоследък закривайки се, той се извърна от мен и излезе. Усмивката ми заблестя, а гневът на Марта се задълбочи. Сега парадоксално положение се завъртяха до побъркания кръг на обидите. Секунди по-късно, без да разбере, какво точно видя, единият брат на Марк прошепна: „Това е чудесно!“.
Вечерта, обстоятелствата се разиграха в разнени емоции. Никой не знаеше как да реагира. Ситуацията се превърна в неодобрение, двусмислени обмен, защото всеки беше заплашен от ръководството на Марта. Тя стоеше в ъгъла, уверена в провала си. Беше наследила страх и завист. Никой не искаше да застане до нея.
Какво следваше?
Кучето на улицата излая, а новото ни разширено семейство се разпадна. Някои от тях избягаха, а други се затвориха. Чувствах как Марк диша по-добре. Чувствах как ми се прави спокойно просто от погледа на недостатъчно условие.
Бяхме убили зависимостите на клей, всяка злоба и безобразие. Всеки от нас разбра най-сетне какво значи да си на мястото, да си добре. Не след дълго следилите паднаха в смирение, а ние с Марк, усмихнати и щастливи, запалихме свещи.
В края на вечерта, след повече от четири часа обич и смях, Марта спечели своята лична загуба. Тя мълчеше, непозната в стила на живот, който бе толкова желала, но не реален. Тя напусна разстроена. Мислите ми трепереха, когато напускаше, но си помислих, че сега, след всичко, между нас нямаше повече ненавист.
Светлината се разпадаше, а ние се чувствахме обединени.