Необратимо променени съдби
— Как ѝ отговори скоро? — продължи Николай Степанович, а гласът му беше спокоен, без нито следа от раздразнение, но в него се усещаше нещо повече от любопитство. Питаше, но в същото време поясаваше и правеше поредната стъпка към разгадаване на загадката.
Артём се замисли за миг, пренареди приборите си и избра думите с внимание. Може би в главата му се сваряха концепции, които не бяха от календара на селото. Заговори бавно, с бляскавия си акцент, който накара Валентина Петровна да се усмихне невярващо.
— Катя е… — започна той, а Николай Степанович го наблюдаваше с особено внимание. — Тя е умна, независима, живяла е живот, който аз буквално мечтая. На нея ѝ се доверявам. С нея мога да говоря за всичко.
Започна да обяснява, но мъглата над сърцето на Николай Степанович не се разсейваше. Вместо да облекчава, участието на Артём само натежаваше. Картината не се съответстваше. Как може мъж от столицата, с всякакви привилегии, да е заинтересован от тяхната дъщеря? Чуждо тело с родословие, по-скоро откъснато от реалността.
Валентина Петровна, напълно смаяна от самодоволството на Артём, добави:
— Наистина, Катя е нищо по-малко от изключителна. Тя е нашето слънце. Само да е щастлива, нали?
Артём кимна. Това бе момент на клаустрофобия за Николай Степанович. Младоженецът стартира нова история, ново начало, а той стоеше в ъгъла, наистина забравяйки за изминалото време. Усеща, че участва в обсъждането на глобално явление, което се състои от човешките взаимоотношения, но остава в ръжда през годините. И закаляването за компания предизвика единствено отчуждение.
— Добре — каза той все пак, наблюдавайки как Артём завършва чинията си с внимание, — а какво всъщност ще правите заедно? Споменахте, че работа ви е много. Искам да кажа, Кабинет, проекти…
Артём не се сдържа и избухна в нова порция от обяснения. Говореше за графика си, за плановете за насочване на ресурсите, за рисковете при инвестиции, всичко звучеше логично, но всъщност не осветяваше сърцето. Николай Степанович почувства как несъответствие набори суматоха в него. Какво е отношението между всичките тези числа и Катя?
— Възможно е с дъщеря ми да имате друга история — добави той тихо, без да знае, че гласът му вече става силен. — Нали не планирате да я оставите да живее в атмосфера без дом и семейство? Какво ще направите за нея?
Артём, сякаш замръзна. Студени капки пот започнаха да се стичат по челото на Николай Степанович. Вината на непрекъснато променящите се условия на разговорите бе, че човешките факти преминават отвъд обичайната граница. Тихият разярен мъж в него се пробуждаше.
— Не мога да повярвам, че се нахвърляте на Артём — обяви Катя, лятото в очите ѝ бясно запламти. — Той е с мен, защото ме обича, и точно затова е тук!
— Ако наистина те обича, как после ще те остави в безработица и без пари, а наблегне само на университетите? — каза Николай Степанович, сърцето му трепереше, като строшено стъкло по пода. Гневът му нарастна. — Не мисли, че работа и пари определят съдбата! Казах ти, нищо нямаш от него!
Артём изведнъж замръзна. Тихото разположение на ситуации създаде мрак и невидим фронт. Две свята в сблъсък, два начина на живот, унесени в различна реальность.
— Но… — започна той, решавайки да защитава позицията си, — не можете да разберете перспективите, ако останете затворени между тези стени. Животът в града е коренно различен…
— Град, живот! — скочи Николай Степанович, както извади едно А1 на пещта. — Ти всъщност кой си? Къде виси? Действията ти не отговарят на нищо!
Прекъсването му създаде тишина, а Катя, с глас, доказващ колко много е наранена, заговори с умолителен шум.
— Татко! Достатъчно! Позволете му да говори!
Не можеше да се опише емоцията, която беше преливала. Николай Степанович дори blinked; проверяваше вляво през прозорците — всичко, което правеше, бе без наука, да наблюдава как неверието и надеждата скочат в споровете на неговите стени.
Трапезата не съществуваше. Беше я погълнала реалността, която никой не беше в състояние да предвиди. Стариха избухваха, разрушаваха сърца, и точно в този момент той разбра, че всичко е необходимо. Какво би могло да се случи?
Николай Степанович затвори очи и прехапа устна. Причината да закръгли рамене лежеше в събитието. Шумните фрази на Артём, гневът на Катя, може би нервите на Валентина Петровна, която понесе неловкостите на съпруга си, всичко това се стовари. Ръцете му трепереха, а светлината на сърцето му заблестя.
— Най-добре захвърлете всичко — заяви той накрая, изглеждаше успокоен, — тук нямате нужда от излишно разстояние. Ти и Катя сте две различни вселени.
Точно в този момент под стъпките на дъщеря му се прокрадна разочарование, но Николай Степанович го запраздува.
Тя вдигна глава, като даваше обрат на фона, който дотогава беше подаден; стъклото на семейството рисуваше образа, в който те бяха затворени. Артём престоходеше, сякаш изправен. Треперенето на стола също никой не успя да предотврати.
Изведнъж, близките му очи, които преди младежи бяха толкова далечни, се насочиха към него. Всичко се изтича, всичко напомня на кристална чаша, хвърлена на парчета на пода.
— Татко! — гласът на Катя бе придружен с потрес. — Планирахме, че ще подкрепите решенията ни!
— Ами, бих могъл, ако не бяха споровете ни! — гърмят думите на Николай Степанович. Той застана на ръба на седенето си: за първи път за много години виждаше как между него и дъщеря му се оказва разстояние като между островите.
Покрай по-стари дългове, безразличие или привилегии на Артём, всичко свързано започна да пламти. С идеята, че постът е завикал, и делата им – само подлости, той против железния ръб отговори. В живота следват действия.
Николай Степанович затвори ръце и погледна Катя.
— Стегни се, дъще! Всеки миг спомените ти и мислите ще изчезнат!
Тогава, от тихото на зимата, отказа опитите за бягство от техните врати. Тишината се отказваше от собственото си значение. Безполезни резултати оставяха само безсмислие.
Как ще се останови? Николай Степанович се колеба, съзнавайки, че онези, които променят курса на живота, винаги бил сами. Стъпки нагоре не стигат, но е лечимо. Сгушен в основата на чинията, миризмата на сочна храна проникваше и отупваше.
Катя погледна Артём, дъщерята трепереше. Но арендата му вече затвърди положение. По стряскащото значение, облечено в неправилна форма, се появиха многобройни спомени от нощите, когато смехът, малките добродетели бяха част от живота.
— Вместо прибиране — заяви Николай Степанович, — ще бъде по-добре да дочакаме. На всичките егоизми, връзки и спомени, на всичко, което у себе си укриях, наистина променям…
— Какво точно искаш, тате? — трали треперещи Катя. — Какво ще направиш, ако…
— Искам да ти дам простота, каквото и да е. За деца! — отвърна ледено Николай Степанович. Отиде на камината, отново насочи погледа си. Гласът му стана по-силен, почти разплачеше за името. Кожата му странно побеля.
Сякаш дъщеря пори света, тресейки природата на времето. Николай Степанович можеше да живее отново с здрава прегръдка. Всичко, което търсеше, не е просто сок от плод, а е индивидуален живот.
— Бъди уверена, дъще, пред мен няма заплаха, само насура след теб! — каза той, докато погледнаха към нас.
— Аз съм готов! Последният шанс, преди да отмина за всички, — каза Катя, а в гласът ѝ посрещна както слънцето, и прегръщайки силата на корените!
Така, през северния пейзаж на простора, дъщерята на тихата кухня салиуса бече мила чуя. Къщата беше достатъчна, мостът се възстанови, надменността отпадна. Пелмени, дори спомени, все по-малко, извиваха времето в себе си.
Семейство. Сопвене и пренареждане. Жажда и отдалечаване. Щеше да бъде решение. Никой не разбираше вече живота, колко независимо може божественият клон да рине.
След важните думи, проходът към разбирателството се замисли. Устатословието на къщата смекчи тревогата. Нямаше препятствания. Нямаше конфликти.
Всичко запазва термините, но да носи уловите опипвачи, и така още веднъж се преливаше светлината.