Не идвам тук за пирогите
Смут в гърлото ми стана нещо между дълбок въздох и шепот. Филип посрещна погледа ми с такова напрежение, че не знаех как да реагирам.
– Какво имаш предвид? – накрая успях да изрека.
Той сведе очи към масата, сякаш там имаше отговор. Въртеше вилицата с безцелие, но изражението му разкриваше нещо важно. Треперех от неизвестността, от нещо тежко, което после щеше да падне.
– Да, знам, че звуча странно… – започна той, – но не е за пирогите… Всъщност, те са прекрасни, но…
Отново затвори очи. Взех си дълбоко дъх и го почувствах, стегнат и стреснат.
– Филип, просто кажи, – настоявах, с глас, който се струваше по-уверен, отколкото се чувствах в момента.
– Мисля, че вашият съпруг… Владек… – започна той, но не можа да завърши. Погледна посоката на старата снимка и завърши с невидимо „не е мъртъв“.
Сърцето ми затрепери, а гърлото ми се сви. Владек, покойният ми съпруг, който го няма повече от три години, се завръща в разговора. Някаква тъма заобиколи дома ни, почувствах я в този момент.
– Какво знаеш за него? – изрекох с треперлив глас. Страхувах се от отговора. Нямаше логика в изказванията му, но интуицията ми подсказваше, че не чу ли, не видя ли нещо.
– Знам, че… той е бил тук. Случайно прочетох нещо… и… – той посегна да вземе от чинията, но после се отказа и се отдръпна.
Тишината стана натрапчива, сякаш самият въздух ни наблюдаваше, скачайки между нас. Всичко се опитваше да ми казва нещо, но не знаех какво.
– Кажи ми всичко, моля те! – отново настоявах, а гласът ми стана почти шептящ.
– Когато работеше в Холандия… Владек е имал… проблеми. Търсели са го, но не знам… – треперещите му ръце отразиха колебанието ми.
Започнах да се съмнявам. Каква истина можеше да застане зад тези думи? Може ли всичко, което съм предполагала за неговата смърт, да е било само част от историята?
– Какво имаш предвид с „търсели“? – попитах, но вече знаех, че отговорите са гъсти и тежки, подобно на мъгла, която не иска да се разсее.
– Имаше дело… И той е изчезнал… или нещо такова. И вероятно е… – той не завърши, вместо това помръкна, а после отново вдигна поглед. – Съжалявам, госпожо Люсино. Може би не трябваше да казвам.
Светът около мен спря да съществува. Имаха ли смисъл картофите, пирогите, всичките му гостувания? Какво другото се крие зад усмивките му? Никога не бях помислила да направя връзка между Филип и Владек, но сега всичко изглеждаше толкова умишлено и свързано.
– Искаш да кажеш, че Владек е жив? – изсъсках. Усещах как всяка дума излиза с усилие, като когато опитваш да изкараш нещо упорито заседнало в гърлото.
Филип поклати глава, но трагичният му поглед намекваше нещо друго. „Има ли сигнал, надежда наистина?“.
– Не знам, но ако искате, мога да помоля … контакти, информация. – предложи той, но вече не знаех на кого да вярвам.
След дълга пауза, се опитах да се концентрирам върху това какво всъщност означаваше всичко това. Защо Вадек не дойде при мен, при дъщеря ни? Какво е правил през всичките тези години? Каква тайна е крил, а болката от неговата загуба взе друг облик.
Филип стана. Времето тече. Взех мляното тесто, влачейки поглед във въздуха.
– Обадете ми се, ако решите, – каза той. Додаде, уверено, предполагайки, че след малко ще разберем. Мислите му не можеха да избягат от котката си, разбира се.
След това, Филип се обърна назад и излезе от апартамента. Остави ме сама със светлата и мрачната истина. Не ми остави и миг време. Трябваше да започна да търся отговори. Умът ми създаде каша от съобщения, предположения, някакъв мрак, който се натрупваше взривно, готов да избухне всяка минута.
Този четвъртък нямаше пироги, но имаше нещо много по-усърдно – необходимост от разбиране, от справедливост.
И в този момент, с гърлото преживяващо късния мрак, реших, че съм готова да разкрием тайната, дори и да означава да погледна в старите спомени, където живееше Владек. Дойдох си за може би за последен път, за да му кажа, че никога не бях вярвала, че просто е изчезнал.